Този уикенд имах път нейде из дълбоката провинция, но все пак в един по-голям град от Ботевград, където живея.Стигането до "прувинциътъ" се случи някак без особени проблеми, но - както се казва - не е важно дали ще стигнеш донякъде (дори и до Еверест), а сякаш по-важно е дали ще можеш да се върнеш. Затова ще разкажа само за връщането.
Отивам естествено по-рано до провинциалната гара. Не се забелязва човешко присъствие. Чукам на произволно гише. Показва се едно лелче. Питам учтиво за влакове към София и съответно за цена. Лелчето не знае и ме праща до една дълга разпечатка от матричен принтер, закована с кабърчета на стената. След като ме прати да си търся това, което ми е нужно, служителката се прибра тутакси някъде навътре. Гледах разпечатката, по която освен точките от матричния принтер, имаше и доста други точки, белези от присъствието на гаровите мухи. Понеже вероятно съм инсуфициентно интелигентен, не успях добре да се ориентирам, и се наложи отново да безпокоя лелчето. То с голямо неудоволствие най-накрая погледна компютъра и ме осведоми за часа на тръгване и цената.
Както и да е, качих се на влака, а във вагона имаше:
1. Една група деца, прибиращи се от морето;
2. Група пияни румънци;
3. Едни веселяци в моето купе, които също се прибираха от морето.
Децата бяха доста забавни - едното пееше с особен текст една песен на на Софи Маринова. Текстът звучеше така: "Ти си бурето в мазето ми, пълно със ракия..."
Румънците пиеха някаква тяхна бира и търсеха с едно пискливо транзисторче станции с българска чалга,която очевидно ги правеше щастливи. Накрая търкълнаха празната двулитрова бутилка от ръмънската бира в коридора.
А веселяците в купето ми - те разправяха за един питон-фотомодел на морето, който за да не го изгори  силното слънце, бил покрит с един чувал. Но питонът силно желаел да стои на слънце на и както се изразиха: "те го покриват, ама той си вири главата".
Пътьом чух, че някой (вероятно ръководителката на децата) сумти, че в София вилнеел страшен порой. Не отдадох голямо внимание на тази информация, но тя се оказа много съществена.
Когато стигнах, се уверих че пороят е наистина умалено копие на великия потоп. На всичкото отгоре, половината средства за градски транспорт бяха със сменени маршрути, заради строежа на някаква метростанция и други там дейности. Естествено, със сменен маршрут беше и автобусът, който ми трябваше. Дотърчах през пороя до спирката на друго превозно средство, и така чаках въпросното средство мокър - "чаках, чаках вече час", както е чакал другарят Емил Димитров, но средството не дойде и нямах избор - хванах такси. Такива ми ти работи...

Не мина и седмица, откакто си оправих  споменавания вече нееднократно личен сайт http://kalin.50webs.com, и ето че страничката, която няма претенции за професионализъм, започна да се посещава добре. Това единствено може да ми носи радост. Тук по християнски май е нужно и да се пазя от това радостта да не прелее във възгордяване, както обикновено се случва. Все пак, благодаря на всички, които казаха добри думи в книгата за гости!
Вчера в компанията на две бири и под прикритието на нощта бях започнал да пиша едни "велики" откровения, но не ги пуснах, защото някой, комуто споделих каква е идеята, ми каза, че тези мисли били твърде песимистични.
Странно! А аз мислех че е всичко ще излезе много весело...
Вдъхнови ме гениалната фраза на Гонзо от Мъпет Шоу: "Родил съм се в толкова малък град, че дори си нямахме градски идиот, та се налагаше всички да се редуваме"
Велико, нали? Една журналистка (Ива Рудникова) преди години го беше цитирала във в-к Капитал.
Започнах да пиша, че съм се родил в "голямото град", но живея в толкова малък град, че в него наистина няма градски идиот. Поне няма такъв бележит идиот, който да се откроява, защото е пълно с идиоти и той (милият) не може да изпъкне.
Следваха разсъждения в контекста на Ботевата поезия  - "...Тежко, брате се живее всред глупци неразбрани..." или пък по-съвременният вариант, изпят от Милена - "Смахнати са всички, а другите ги няма".  И с опит за тънка ирония на битието се надявах да предизвикам весело настроение, но всъщност, оказва се, предизвиквам труднолечим сплийн.
Така е.  И аз като чета "Бай Ганьо" на места се смея, а на места хвърлям книгата и ме хваща яд. Никак не е весело, че българи са се излагали по света още  преди повече от 100 години. И се излагат и днес повече дори и от оня бушмен от "Боговете сигурно са полудели".



Е, аз вече преразказах съдържанието  и няма значение, че съм пуснал оня постинг, генериращ  меланхолия.
Хубавата новина (не по БиТиВи) е, че все пак днес се срещнах с немалко  хора, които ме заредиха с положителни емоции. Дори , като си направя сметката, позитивните хора са мнозинство, но не са толкова агресивни, колкото "идиотите" и това ни създава впечатление, че света е пълен само с идиоти.

Може би придобих колекция от блогове, но хората искат да има, както обичаше да казва и другарят Тодор Живков. Търсих темплейт, който позволява да се показва целия постинг, а не само заглавието с кратък анонс. В момента темплейт от такъв вид в България предлага само blog.bg. Преди се предлагаше и от един български сайт за култура, но не знам защо те спряха поддръжката на нови блогове, а и изобщо спряха да правят каквото и да е - страницата застина в едно състояние отдоста време. Говоря за http://cult.bg Аз имам малка страница, намираща се на адрес http://kalin.50webs.com. Там пише всичко, което бих искал да споделя за себе си. Тук обаче е моето лично пространство - моят дневник и мисля скоро да започна да го използвам активно.